Зона COPULA.ru Домашняя Контакты

 

Олег Сумин

ХЕГЕЛ КАТО СЪДБА

(По повод 80 годишнината на Генчо Дончев)

 

Събитието, което се явява повод за написването на тази статия, е осемдесетгодишнината на Генчо Дончев.

Такъв юбилей вече сам по себе си е едно много голямо събитие в личния живот на всеки човек, понеже той е един висок житейски връх, изкачването към който става възможно благодарение на тежки житейски усилия, чийто резултат, обаче е една несравнима награда – знанието на истината! От тази височина избледняват дребните неща, на които винаги толкова държи суетното настояще и се откриват само неподвластните на времето стойности. Мащабният и величествен поглед сега вече може да вижда както току-що отминалата и все още толкова спорна история, така и неминуемо настъпващо и още по-спорно бъдеще...

Личният юбилей на Генчо Дончев обаче далеч надхвърля рамките на личното и семейно тържество и се превръща в обществено и национално събитие. Това става благодарение на онова велико дело, на което той посвещава живота си – овладяване на Хегеловата философия и стремежа да направи нейните алпийски височини също толкова достъпни за българина, колкото и родният Балкан. Вече по-вече от половин век Генчо Дончев се труди над превода на родния си език и за утвърждаването в българската култура на философията на Хегел. За това време се смениха вождове, смятали се за безсмъртни, отлетяха в небитието епохи, променили лицето на цялото земното кълбо, забравени и покрити с прах лежат вчерашните кумири и идоли... И сред цялото това променящо се непостоянство на човешките цели и стремежи бавно, но сигурно, със пословичната „скорост” на световния дух, с упоритостта на „къртицата на световната история”, е напредвал преводът на езика на Кирил и Методи на учението, осмелило се да твърди, че то е „абсолютната истина и при това цялата истина”. Навремето самата българска азбука е била създадена, за да бъде изразена чрез нея абсолютната истина на християнската религия.

Едва ли има друг подобен пример в съвременната история, когато целият корпус на Хегеловите произведения става достъпен за националната култура в благодарение на усилията на един единствен човек. Само този подвижнически труд вече е достатъчен да направи името на преводача на Хегел предмет на национално уважение и гордост. Обаче значението на делото, на което Генчо Дончев е посветил живота си, не се изчерпва само с този общокултурен, просветителски принос. Преводът и утвърждаването на Хегел на български език е не само общокултурно явление, сродно с превода на български, да речем на Платон, Кант, Шекспир, Достоевски, или някой друг изтъкнат и признат световен културен или философски авторитет, а е принципно и решаващо за българската култура събитие.

Тази принципност преди всичко се определя от това, че вследствие на цялото световно развитие на философията, Хегеловата система придобива характер на всеобща свобода, имаща форма на всеобща необходимост. Което означава, че философията на абсолютния идеализм не е едно поредно философско мнение в редицата други, а е синтезираща целия световен историко-философски процес система, която от момента на своето разгръщане привлича към себе си като към абсолютен центр цялата предишна философска мисъл и цялата пъстрота на последващите философски явления. Тя довежда формата на философското знание до своя необходим предел, изчерпва я в нейните принципни  моменти, или с други думи, развива формата на философското мислене до нейната тоталност: „Така във философията на Хегел философията стига до най-високата точка в процеса на историческото си развитие, до истинското схващане за самата себе си. Ето защо тя не е една от многото философии, а е самата философия, философията като такава.”[1]

Тоталното развитие на философската форма в лицето на Хегеловата система коренно променя световната културно-историческата ситуация. В резултат на нейното появяване светът изпитва както идейно-теоретически, така и обективни епохални сътресения, тази философия навлиза в самата събитийна историческа тъкан и по тази причина става и единствената възможна форма за тяхното философско-историческо осмисляне. Едва ли ще бъде преувеличено да кажем, че без тази философия вече не е възможно нито едно адекватно национално самосъзнание.

Това пренасяне в сферата на философия на историята като че ли ни поставя пред едно противоречие: с какво толкова може да ни бъде полезен Хегел при осмисляне на българската история, след като е много добре известно, че в неговата философия на историята България е изключена от почетния списък на историческите народи? За него исторически значими са били само тези, които са участвали в развитието и утвърждаването на световната сцена на всеобщи духовни, разумни принципи. Не само България, но нито един славянски народ, според Хегел, не е можел да се похвали с такова нещо и затова колкото и да е богата на събития нечия история, ако тя не отговаря на това условие, тя не се отнася към същностната история на човечеството, а лежи в доисторичността, където господствува предимно природният произвол на волята… Фактът, че в българската история освен славянският елемент присъства и „прабългарският” не променя нещата: неговата значимост спрямо световноисторическите народи е предимно отрицателна и се състои в това, че, формирайки заедно със славянските племена независима държава, известно време се проявява като сериозна заплаха за Източната Римска империя. Но нито тази езическа, нито скоро покръстената българската държава не създават нищо положително за общия ход на световната история. Защото в противен случай “световният дух” не би позволил на мохамеданския принцип толкова лесно и за толкова дълго да завладее тези земи…По тази причина, съгласно Хегеловата позиция, историята на България по принцип не може да стане предмет на по-обстойни философско-исторически изследвания, а не защото в нейната култура няма по-мащабно мислене по историческите въпроси[2]. На българската история й липсва самият предмет на философско-историческия интерес – действия, които да съдържат необходими и всеобщи разумни определения: “Освен това в Източна Европа ние намираме огромна славянска нация, обитавала земята на запад от Елба до Дунав; по-късно между тях се заселват маджарите (унгарци); живеещите в Молдавия, Влахия и в северна Гърция българи, сърби и албанци, които са също от азиатски произход и по време на сблъсъците между народите те остават там като отломъци на варвари. Вярно е, че тези племена са основали държави и мъжествено са се борили с други нации; понякога те като авангард, като народи, намиращи се между враждебни сили, са участвали в борбата на християнска Европа и нехристиянска Азия: поляците дори са освободили обсадена Виена от турците и част от славяните се приобщава към западната разумност. Обаче тези народи се изключват от нашето разглеждане, понеже досега те не са се изявили като самостоятелен момент в разумните проявления на света. Сега нас не ни засяга, дали това ще стане по-късно, понеже в историята ние имаме работа с това, което вече е отминало.”[3]

Спецификата на философското разглеждане на историята се състои в това, че тя не разглежда емпирично историческия процес, не изхожда от историческата фактология, а пристъпва към нея въоръжена с вече определени разумни принципи, изработени предварително. Философското разглеждане на историята търси в нея разум, разумни определения. Но за да ги търси там, тя вече трябва да ги знае. За да търсиш разум в история, вече трябва да имаш понятие за неговата всеобща определеност.

С изработката на този всеобщ критерий се занимава цялата история на философската мисъл. Резултатът получава разумно определение като понятие, а самото понятие (умозаключение) в своята най-висша определеност е абсолютен дух. С понятието абсолютен дух завършва цялото систематическо самоопределяне на разума, той е връх, по-далече от който не може да се отиде - не защото има някаква граница, а защото е постигнато тоталното единство на безкрайното в самото него; достигната е пълната прозрачност на всеобщността, на абсолютното или, с други думи, бог се разкрива на себе си по подобаващ начин, абсолютно...

По-отблизо абсолютният дух се определя като различено в себе си единство на изкуство, религия на откровението и философското знание. Значи върховното определение на разума се намира тъкмо в изкуството, религията и философията. Този извод е много утешителен за всичките тези три сфери – всичките три области могат да се гордеят с разумността на своите занятия. Неутешително е само това, че когато тези трите се взимат независимо една от друга, като съществуващи всяка сама за себе си, или напротив, се представят в един неразличено смесен вид - тяхната разумност изобщо не достига абсолютността. Има голяма разлика дали разумът е в своята развита, абсолютна, “триедноразличена” форма или е в своето историческо, неразвито съществуване, където тези три момента присъстват забравили един за друг или неопределено смесени, без да знаят необходимостта от своето понятийно единство и различие. Следователно не е възможно нито да ги вземем изолирано, като затворени в техните манифактурни кръгове, нито да ги обединим в неразличена симбиоза.. Адекватната, развита разумност я има само там, където разумът се разкрива като разбиране за различено единство, като необходимо самоотнасяне чрез тези три момента! Различавайки себе си в изкуството, религията и философията, той в същото време не се изгубва в някой от тези особени моменти, а ги удържа всичките, без да зацикля в нито един. Но и това обединяване се извършва с отчитане границите на всеки един момент. Тоест наистина трябва да се постигне “единство на различенността”, не е възможно вече тези сфери на духа да бъдат некритически смесени: заниманията с теологически, религиозни проблеми да могат да носят наименованието “философия”, а прекомерната разсъдъчност не може да се настанява във формата на изкуството и религията. Нито едното, нито другото е принципно разумно. Благодарение на тази рефлексия в тези три момента, която в същото време удържа и своето единство, изяснява себе си всеобщността на разумното. Разумът умозаключава себе си по този начин: “Понятието е безусловно конкретното, тъй като отрицателното единство със себе си като състояние на определеност в себе си и за себе си, което състояние е единичността, самÓ е свое отношение към себе си и съставлява всеобщността. Дотолкова моментите на понятието не могат да се обособят; рефлективните определения трябва да се схващат и да важат всяко едно самÓ за себе си, обособени от противоположните; но тъй като в понятието е поставено тяхното тъждество, всеки един от неговите – на понятието – моменти може да се схваща непосредствено само като се изхожда от другите и заедно с другите.[4]  Моментите могат, казва Хегел, да съществуват „всеки един сам за себе си”, но ако ние искаме да имаме цялото понятие на разума, ние трябва да го „схващаме непосредствено само като изхождаме от другите и заедно с другите”. Това е необходимото, понятийно разбиране на понятието на абсолютния дух и това е най-висшето и най-богатото понятие на разума.

Разумът, определен като понятие на абсолютния дух е тъкмо този необходим философски критерий за метафизическо оценяване на световно-историческите събития.

Хегеловото изречение, че философията на историята има за свой предмет разума е станало вече пословично. Но какво означава то? Да търсим разум в историята означава да търсим в световната история тъкмо моментите на абсолютния дух! Прието е да се спира при оставените от Хегел пояснения, че трябва да изучаваме „прогреса в осъзнаването на свободата”, което значи да разглеждаме държавните форми, понеже историята е сфера на правото, на „обективния дух”. Но какво точно трябва да се търси в тези държави, как да се определят тези форми на свобода? Като свобода на „един”, „някои”, „всички”? Не изглежда ли прекалено външен подобен критерий за свобода?

В държавите трябва да се търси и да се изясни понятието на духа, който ги създава. И това изясняване става само чрез понятието на абсолютния дух и съставящите го моменти. Това лесно се вижда от определеността на цялата сфера на духа: световната история принадлежи към сферата на обективния дух. С нея завършва обективният дух и след нея вече започва абсолютният дух. Следователно почвата на световната история е непосредствена предпоставка за абсолютния дух и търсенето на разума в историята означава намиране моментите на понятието, което тук вече има определеност на абсолютен дух. Тоест в целия материал на световната история разумът търси себе си, своето понятие, и моментите на това понятие са: развитата до тоталност форма на изкуство, развитата до тоталност форма на религията и същата на философията. Да се определи развитието на принципите на свободата в историята, обективирано в държавни форми, следователно не означава да се преброи колко хора в момента са свободни, а да се определи кой точно духовен принцип стои зад тази обективност, кой тип мислене строи тази или онази държава: мислене, за което разумното е дадено като прекрасен идеал и по тази причина за своята свобода то се нуждае от сетивната форма, т.е. робство; мислене, което схваща себе си вече в необходимата представа за триединия абсолют, но постига това чрез сетивната аналогия на родовите отношения – отец и син; или мислене, което се стреми изцяло да изхожда от собствените си определения, но успява да положи в историята само абстрактния момент на всеобщността като “тоталитарна държава”. Моментите на абсолютния дух образуват епохи в световната история и задачата на философия на историята е да определи границите на тези епохи и да отбележи как развиващият се дух се премества от земята на един народ към земята на друг…

В материалите по философия на световната история, останали от Хегел, ние обаче не намираме ясно приложение на този принцип. Хегел като че ли дели историята не въз основа на моментите на абсолютния дух, а прилага външно-правовия принцип или четвъртичния принцип на природността, следващ етническата определеност на народите[5]. Причината той да се откаже да дели световната история на базата на понятието на абсолютния дух е обективната неразвитост на самата световната история. За да приложи последователно този принцип, Хегел би трябвало да покаже в световната история епохата на изкуството, епохата на религията на откровението и епохата на философското схващане на абсолютното съдържание. Проблемът на Хегел обаче се състои в това, че философската епоха още не се е случила в историята, защото развитието на философската форма до нейната тоталност, което е условие за нейната историческа реализация, току-що е било завършено от самия него и към момента на изготвяне на своите лекции по философия на световната история самата философска форма съществува само във вид на субективност. Историята обаче е сфера на обективното. Но всеобщата философска форма, тоталната философска форма още не присъства в обективността, тя още не е навлязла там, не е създала епоха. Трудността на Хегел се състои в това, че моментът на абсолютността още стои недовършен в сферата на обективния дух и той не може да го намери там. От тук тръгват неговите затруднения при структуриране на световната история и затова той я дели не на основа на понятието на абсолютния дух, а на основата на природния принцип на четвъртичността или на правовия принцип. Затова той приписва ролята на “философската епоха” в световната история на протестантския период. С това иска да компенсира липсата в историята на третия момент на абсолютния дух.

Сега, ако вземем целия този материал от неговите лекции, ние много бързо ще можем да го структурираме и по принципа на абсолютния дух: изтокът и античността принадлежат към развитието на първия момент на абсолютния дух в историята – изкуството. Християнската история се дели на две: дореформаторска и следреформаторска. Дореформаторската е момент от развитието на историята на втория момент на абсолютния дух – религия на откровението. И протестантският етап е период, в който Хегел иска да покаже узряване на третия момент на абсолютния дух – философския. Това става благодарение на протестантизма, който имайки своята религиозна форма, в същото време до голяма степен се освобождава от присъщите на католическото схващане на абсолютното сетивни елементи (тук бихме могли да добавим и на православното) и с това подготвя оформянето на адекватно философско умозрение. Личната биография на Хегел и неговите приятели, както и на Кант или Фихте, е ярко свидетелство за правомерността на такова схващане. В същото време е очебийно, че колкото и да е доближена протестантската форма на духа до философията, колкото и да е основана на разумността пруската държава начело с “краля-философ” Фридрих ІІ, все пак това е история на християнската религия и на християнската държава, иначе казано, това е развитие на втория, а не на третия момент на абсолютния дух, както това иска да покаже Хегел.

Развитието на третия момент, на “философската епоха”, започва след смъртта на Хегел и вероятно все още продължава. Тоталното развитие на философската форма в немската класическа философия се оказва теоретичен израз на общото движение на духа, който в сферата на обективността, на държавата и на историята изисква преодоляване на религиозното схващане на истината. Историята поставя изискване държавата да бъде изграждана не само от религиозни, библейски представи, на които липсва формата на необходимост, а от разумно определени основания.  Търсенето на научно-светско основание за държавно строителство се обективира в създаване на идеология, конгломерат от догматично усвоени философски представи, смесени с общокултурни и научно-позитивистски предразсъдъци. Въпреки всичко, патосът на философската разумност, съдържащ се в тази идеология, е толкова силен, че тя бързо се разпространява из цяла Европа, а по-късно и в целия свят. Този духовен растеж на световната култура се проявява като световна духовна криза, която достига кулминация в две световни войни. Първата световна война завършва с това, че способства за създаване на първата в човешката история държава, която се строи изцяло посредством тази нова, нерелигиозна, стремяща се да бъде философски обоснована идеология, възприела в себе си заимствани от системата на абсолютния идеализм представи. Във Втората световна война тази укрепнала държава се сблъсква с друга, създадена от духа на католико-протестантската култура. Нейното възникване и първоначален промишлено-военен успех е също израз на едно развитие, на един опит да се отиде по-далече от старата религиозна форма на духа, напред, към новото, което трябва да бъде по-голямо “дори и от религиозното”[6], но това се оказва такова движение напред, което е връщане назад – към античното, езическо разделяне на раси. Това не е преход от религиозния принцип на абсолютния дух към философския, а преход от принципа на религията на откровението към естетическия, античния.[7] В този сблъсък правото на духа е на страната на новата, нерелигиозна държава и застанал зад нея, останалият християнски свят. В резултат на триумфа на новата държава в този сблъсък тя получава правото да доминира в цяла Източна Европа и това право е признато от целия цивилизован свят.

Световната история, по израза на Хегел, е процес на „освобождаването на духовната субстанция” чрез нейното самосъзнаващо обективно реализиране. Действащото лице в тази грандиозна пиеса е „световния дух”(§ 549). Проблемът обаче се състои в това, че този световен дух не намира олицетворение само в един народ, а него го образуват духовете на отделните народи. Но това образуване се извършва така, че в определен момент от историята делото на световния дух се гради от някакъв определен народ, както например класическата форма на изкуството, изразила себе си в политическа форма като атинска демокрация, е била дело на гръцкия народ. След като нужният елемент от общото духовно дело е реализиран, този народ отстъпва мястото си на друг, който ще развива понятието за свобода по-нататък. Но докато щафетата на световния дух е все още при този един народ, на този етап той е водещият световноисторически народ и правото на световната история е на неговата страна. И всеки един такъв народ усеща и се изпълва от съзнанието за това право, от него черпи духовните си сили, от него се вдъхновява към съзидателен труд, създава произведения на културата и изкуството, побеждава във войни.. Тоест, победата и поражението в световно-историческите войни принципно не се определя от някакви странични или случайни фактори – „неочаквано” предателство на съюзник, липса на партенки в студена зима или замръзнала по шмайзери грес, а винаги се определя от това на чия страна е правото на световния дух. Като илюстрация на това Хегел дава пример с войните между източните народи и гърците, след това между римляните и германските варвари... Поражението на персийци или падането на Римската империя тук означава изоставеност на тези народи от световния дух на общата култура и неговото движение напред: в първия случай движение напред от източния натуралистичен символизм към светлия духовен идеал на гръцкото изкуство; във втория - от тази макар и прекрасна, но езическа, робовладелска духовност към принципа на християнската идея, която германските народи ще възприемат от Рим и ще развият на много по-високо равнище...

С това, както виждаме Хегел, илюстрира преминаването на духа на световната история от първия момент на абсолютния дух към втория: от изкуството – към религия на откровението. Но как след това процедира „световният разум” с третия момент от понятието за „абсолютен дух” – с философията? Самият Хегел, както вече отбелязахме, смята, че „световният дух” и в третия си етап остана „германец” - на старини той става малко по-мързелив и, пристрастявайки се към баварската бира, рашава да излезе в пенсия някъде между Рейн и Одер... Хегел, обаче, не е изцяло сигурен в това, защото и от неговото писмо до Борис Икскюл[8] и от горецитираната фраза се вижда, че наличието на „огромната славянска нация” на изток от Дунав, която „още не се е проявила като самостоятелен момент във веригата разумни явления в света”, го навежда на определени размисли: а „дали това не би могло да стане впоследствие”? И ние виждаме, че тези предпазливи предположения на Хегел се оказаха напълно верни: щафетата на историческото манифестиране в историята на третия момент на абсолютния дух – философската форма на знанието – е предадена от германските народи на своите източни съседи, славяни.

На пръв поглед в това няма никаква логика и може би нужда: защо западният свят, в чиято култура се развива тази форма, трябва да предаде формата на своите провинциални съседи? Но логиката тук е същата, каквато Хегел посочва при падането на християнизирана вече Римска империя пред германските варвари. Защо е необходимо християнската идея да бъде развивана не в културния Рим, а от дивите васални провинции? Защото, по думите на Хегел, християнската идея не е могла да пресъздаде изцяло римско-гръцкия принцип. Последният е бил създаден от духа на античността: нрави, традиции, държавни и граждански институции, всичко е било вкоренено в тази древна традиция и новото - християнската идея - не е била в състояние да се справи с духа на старото, продължаващ да живее под нейния собствен покров... Затова трябва да дойде „германският очистителен огън”, за да може девствената германска душа да започне да се изгражда изцяло от християнски принцип. Затова е трябвало империята да се разчупи на две и Западната империя да отнесе щафетата по-нататък, където изграждането ще бъде изцяло върху новото; а Източната губи пред османския дух, нейният основен принцип е античността, красота, а не християнството; а този принцип на красивото вече е отминал. Мохамеданството е по-висок дух и правото застава на негова страна[9]...

Същото нещо ние виждаме и в самата култура на Западното християнство. Духа на религията на откровението тази цивилизация развива до своята тоталност – в продължение на много векове Европа изгражда готическата сграда на своята култура: нейната държава, права и свободи, нрави, цялостен неин светоглед, всичко е създадено от тази религия и благодарение на нея. Но религията не е последната форма на духа и в рамките на самото християнство започва развитие до тоталността вече на философската форма, която от една страна е продължение на гръцката традиция, а от друга съдържа цялото богатство на религиозната представа за абсолюта. Резултатът е известен – немската класическа философия, която синтезира и античния принцип на прекрасното и принципа на европейската възвишеност. Но може ли сега тази изцяло вкоренена в духа на тази традиция култура да започне да гради своето обективно битие върху вече философски, а не религиозни начала? Третият райх е свидетелство за този несполучлив опит. Затова щафетата на световния дух отива на Изток и Третият райх е този, който я занася там собственоръчно!

Участието в образуването на българската държава и народност на прабългарите винаги е било и остава за българина една причина да не отъждествява изцяло своята култура само с историята на славяните. Този елемент в определени периоди се опитват да разглеждат като повече свързващ българската история с европейската и световна култура, отколкото славянският, тъй като тъкмо под предводителството на прабългарите средновековната българска държава е била уважаван фактор във византийския период от историята. Тази двойнственост на генезиса се явява и причина България да проявяви колебание при избора кой от двата принципа да подкрепи в този сблъсък. Тя започва с това, че отдава своите симпатии на наследниците на Западната Римска империя, които първоначално демонстрират мощта на новия духовен принцип, проявен при тях откъм отрицателната страна. Много скоро обаче става очевидно, че правото на световната история е на страната на новата държава, която обединява в себе си множество етноси, но оставя водеща източно-славянската субстнация, съществената част от която е и България. [10]

И така, след смъртта на Хегел в световната история са се случили значителни събития и самата философия на Хегел е играела определена роля в тях: част от възбудените от нейния разумен патос “младохегелианци” инициират създаване на идеология, която тръгва да осъществява “диалектическите закони на развитието на обществото” на практика. Възприелите тази идеология народи ще използват за нейното налагане всички държавни средства и повече от половин век Хегеловата философия ще бъде “вехтия завет” на тази идеология и в това си качество ще бъде предмет не толкова на разбиране, колкото на поклонение… Но благодарение на това, макар и варварско отношение към нея, тя се запазва в тяхните култури и бавно, но сигурно започва да прониква в тяхното съзнание, “къртицата” на философски определения в себе си разум започва своята работа… Това е същият процес, който е бил извършен по отношение на германските варварски племена, когато те възприемали християнската идея… На първоначален етап те не разбират цялата тънкост и дълбочина на тази идея и варваризират нейното съдържание…Трябва да минат няколко века, за да може тази идея да проникне в техния природен нрав и да го преработи. Подобно нещо имаме и със славянския характер, който до известна степен също варваризира попадналата на негова почва философска идея. Обаче трябва да отбележим, че славяните тук вече имат работа с много по-сложен от една религиозна представа предмет. Колко време ще им потрябва за да го усвоят още по-успешно, отколкото досега – ще покаже времето.

Но по такъв начин обективността получава определено развитие, което изобщо е липсвало по времето, когато Хегел е подготвял своите лекции по философска история. И сега, ако ние реализираме последователно принципа на понятието на абсолютния дух, то вече много по-лесно ще можем да посочим формираните от него епохи, а броят на световноисторическите народи, които е назовал Хегел, трябва да бъде допълнен:

- източната култура и античността изграждат първия момент на абсолютния дух – естетическата разумност, чиято тоталност развиват източните народи и преди всичко гръцкият народ;

- историята на Западна Европа е вторият момент на абсолютния дух – религията на откровението; тя е дело на германските народи;

- историята на Източна Европа трябва да се разглежда не като придатък към христианската история на Запада, а като самостоятелен момент, който обаче е не в особеността на нейната религия, а в издигане над формата на религията изобщо: това е историята на световно-историческата манифестация на третия момент на абсолютния дух - на философския; това е дело на славянските народи!

 “Славянската цивилизация” е разчупена на западни и източни славяни. Последните винаги са разглеждали и донякъде разглеждат своята самобитност по-скоро като наказание, а не награда, защото тази самобитност все ги държи на известно разстояние от християнския Запад. Източните славяни трябва да разберат, че това тяхно положение е провиденциално и че “световният дух” нарочно ги държи малко настрани, за да ги подготви към реализацията на нов световноисторически принцип. Западните славяни, които по израза на Хегел са били “завоювани за западния разум”, не се издигат до тази самостоятелност в световната история, затова те и нямат своя писменост и ползват латинските букви. Водещата славянска субстнация са източни славяни, които с помощта на България успяват да утвърдят своята духовна независимост, която би била невъзможна без собствена азбука…

Заслугата на България в създаване на независима от западната писменост, по принцип винаги е била високо оценявана, но с оглед на горепосочената роля на славянския свят, делото на Кирил и Методий придобива истински всеобщ характер. Източната и Западната църква разбират това дело като служене на религиозни, християнски цели, но то има по-голям характер и служи не само на християнската идея, но и на идеята на философския разум. Именно буквите на “братята добри” се пазят в сградата на Райхстага, където са били оставени като доказателство за световноисторическа правота на “братските славянски народи” - в онзи акт от световната драма, където се сблъскват ирационалният дух на принципа на вярата с духа на философията; вторият момент на абсолютния дух с трети. Принципът, който защитават тук славяните, макар и без адекватно осъзване на завладяващия ги патос, е принципът на всеобщата свобода, на абсолютно, определено в самото себе си философско мислене. Затова трябва да разглеждаме като неслучайна тази връзка между славянската култура в лицето на България и античната философска традиция, която не толкова идейно, колкото символично се изразява в наименуването на един от братята като “Кирил-философ” и най-вече в името на столицата на България – София. В света няма друга столица с “по-мъдро”, с “по-философско” име и само този факт вече трябва да насочи нашето съзнание към търсене на по-дълбока и по-необходима връзка между световния философски процес, световната история и българската култура.

Ролята на античната култура и античната философия се състои предимно в това, че необходимостта на абсолютното съдържание тя представя във формата на красота, на прекрасен идеал. Това се отнася не само за гръцкото изкуство, но и за гръцката философия, която също стои под знака на художественноста, за цялата им култура. Въпреки че това е сетивно явяване на духа, това е неговото първо толкова сполучливо реализиране, затова Гърция Хегел нарича “първия дом на духа”, началото на европейската култура. Тъкмо по тази причина западната цивилизация винаги ще търпи и ще прощава гръцкото своеволие…

За източно-славянската субстанция ролята на Гърция играе България. Тя е “първият дом на славянския дух”. В България всеки славянин чувства себе си също толкова уютно, колкото всеки европеец в Гърция. Чрез своето местоположение, като непосредствена съседка на Гърция, тя възприема в себе си и гръцкия принцип на прекрасното. Самата Българска природа в не по-малка степен от гръцката предразполага народа, живеещ в тези планини и равнини, край Евксински Понт, да се стреми към умеренността, мярата, които изисква античността. Този принцип е присъщ на цялото битие на българина. Българският бит, архитектура, народен фолклор са едни от най-хармоничните не само сред славянската култура. В Холандия, Япония, Америка и много други страни има горещи поклонници на “балканското хоро” и “ръченица” – дори в заснежен Квебек има дългогодишни последователи на български песни и танци! Неслучайно в космическата пратка тъкмо българската народна песен представя цялата човешка цивилизация. Българинът обича и може да работи, но обичайки труда, в същото време той обича и да се весели, обича богата софра, звучни и красиви народни песни... Но в тази веселба той не отива в сатурналическа крайност, а знае мярата на танците, на виното, което не му е самоцел, а повод за дружеска беседа… Тази способност да се наслаждава и от труда, и от почивката, от самия “живот”, е също изкуство, което далеч не всички народи притежават. Често при тях или трудът или веселбата отиват в своите крайности и житейската хармония излиза много по-бедна…

Тази разумна умереност на принципа на красотата се е проявила в българската история и в онзи период, когато България се е оказала във вълната на разпространение на новия световно-исторически принцип. Разбира се и тук, в началото на неговото налагане са били извършени много несправедливи неща, но същата справедливост изисква да отбележим, че в сравнение с други държави, в България тези варварски прояви са били по-бързо задминати и не са носили такъв неудържан характер. Запазеното от векове чувство за красота, за хармония позволява на българите по-бързо да асимилират идеологичната форма на новия принцип на абсолютната свободата на духа и в резултат на това България изживява няколко десетилетия спокойно и съзидателно време. Светският характер на новия принцип, Кирило-Методиевата традиция и още по-старата връзка с духа на античната научност позволяват на България да изгради една качествена система на образование, която ще вдигне общото ниво на българска култура и ще се превърне в национална гордост.[11] Благодарение съединението на всичките тези елементи на духа, в тази епоха се раждат удивително хармонични човешки характери, които силно превъзхождат гръцкия идеал, изразен в техните олимпийски богове, тъй като българите съчетават в себе си и християнския морал, и общата култура на европейското възпитание... По отношение на другите славянски типажи българският национален характер от този период може би няма равен на себе по красота на човешките отношения: приятелство, любов, патриотизм, родителски, синовни и дъщерни чувства. Без преувеличение можем да се възхитим на тази прекрасна българска душа[12], която по-настоящем, може би вече частично загубва от този свой чар, увлечена от общата eдностранчива световна рефлексия…

По такъв начин, ние се опитахме да покажем, че философията на абсолютния идеализм, философията на Хегел е не само всеобща теоретическа необходимост, но тя се оказва и обективно-исторически свързана със съдбата на България. Съдържащият се в духа на тази епоха патос на разумно, определено в самото себе си знание, започнал да се разпространява по света тъкмо от философията на Хегел, директно преминал през българската история и в това качество отразил се в българските съвременни нрави, изкуство, в общата култура и в държавното строителство… Тази философия вече внесе “…елемента на мисленето и понятието, на движението и свободата във всички сфери на теорията и практиката и е не само душата на отделните науки и на изкуствата, но и истинският духовен водач на народите”. [13]

Разпространението на духа на тази философия след смъртта на Хегел се е проявило не толкова като теоретично завладяване, колкото като идеологически-практическо. Тя настигна народите като съдба, изтръгвайки ги от техните традиционни форми на духовност, към които сега те се опитват да се върнат. И духът на тази философия до голяма степен продължава да пребивава в историята на нашите страни в този обективен вид на съдба, във вид на обективни, отминали или още продължаващи исторически действия, които нямат адекватно осмисляне. Тази философия вече е част от нашата славянска култура, но е до голяма степен заровено съкровище. На този “обективен” момент му липсва субективен, творчески момент, който се съдържа вече в самото творческо-научно изложение на система на Хегеловото учение, възможност за което и предостави за нуждите на родната си култура Генчо Дончев. За него, както и за България, философията на Хегел стана съдба, при него обаче тя става такава по негов собствен, свободен избор!

В Науката логика ние ще видим, че тъкмо единството на тези два момента - теоретическият „субективен” и волевият, „обективен” момент - създават определеността на третия момент, на “абсолютния”, на определеността на абсолютната идея, която като всеобщ метод е „абсолютната истина и цялата истина” (§235, 236). Следователно България вече се намира в семейството на тези народи, които за развитието на своя дух не се нуждаят от нищо, понеже вече притежават в своята история всичко необходимо!

 

Монреал,

25.01.2008

 

 



[1] Генчо Дончев. Идеята за свободата във философията на Хегел // Хегел и абсолютната идея в Русия и България. София, 2001. с.331-332.

[2] Стефан Чурешки. Какъв вид историческа логика, все пак? Към философията на българската история. // Анамнеза, Год. І, 2006, кн. 3.

[3] Гегель, Г.В.Ф. Лекции по философии истории. Санкт-Петербург, 1993, с.368

[4] Хегел. Енциклопедия на философските науки. Том първи. София, 1997, с.382

[5] В тази статия аз не коментирам подробно приложения от Хегел принцип на разделяне на световната история. Там, както е добре известно, той използва веднъж правовия, количествен принцип: свободата на “един”, “някои” и “всички”, а друг път изобщо се отказва от духовния троичен принцип и прибягва към природната четвъртичност на делението, която пояснява по аналогия с човешката възраст: детство, юношество, зрялост и старост. Съответните световни епохи на разума са: източна, гръцка, римска и германска. И самият този, приложен от Хегел принцип, и самото деление на обективния исторически материал не отговарят на тоталната развитост на понятието или отговарят само частично. (По-подробно за това вж: Хегел и абсолютната идея в Русия и България. С, 2001, с.363-372)

[6] „Хитлер заявява пред Херман Раушниг, тогава гаулайтер на Данциг, че “онзи, който вижда в национал-социализма само политическо движение, въобще не го разбира; нашето движение е нещо повече дори от религия – това е воля за сътворяването на нещо съвършено ново”. (Ален Дьо Беноа. Хитлер – злият демон на столетието? Вж: http://members.tripod.com/nie_monthly/nie10_00/hitler.htm )

[7] Много добре е познат рафинираният естетизм на ръководителите на Третия райх, които оценяват високо музикалните, архитектурни, живописни и други художествени явления от световната култура… При това винаги възниква въпрос как е нъдможно те да съчетават тази естетическа изтънченост на духа с такъв чудовищен антихуманизм към другите етноси? Но в това няма нищо учудващо, защото национал-социалистическото мислене е мислене, което в желанието си да отиде напред, фактически редуцира себе си до дохристианската антична форма на религията на прекрасното, която не само че не противоречи на господарско-робските отношения, но напротив, необходимо ги изисква. Защото духът като прекрасен идеал, е дух в сетивна форма и тази сетивна форма относително хитлеристката държава, която, адресирана тъм гърците, Хегел е нарекъл “политическото художествено произведение”, - е институтът на робството. Следователно този тип съзнание, който се възпроизвежда при наследниците на Лутер, по необходимост трябва да третира другите етноси като нисши; такъв е принципът на естетизма и той винаги ще се проявява по този начин, щом се взима в тази своя особеност, изключвайки другите два момента на абсолютния дух!

[8] „Трябва да сте много щастлив, че вашето отечество заема такова значително място в световна история, без съмнение, имайки пред себе си още по-велико предназначение. Останалите съвременни държави, както това може да ни се струва, в по-голяма или по-малка степен са постигнали целите на своето развитие; може би много от тях са задминали кулминационната точка на своето развитие и тяхното положение е станало статично. Докато Русия ... в своето лоно скрива необичайните възможности за развитие на своята интензивна природа.” (Хегел до фон Икскюл, Берлин, 28 ноември 1821 г. // Гегель, Г.В.Ф. Работы разных лет: в 2 т. Т.2. М., 1973, с.407)

[9] Тук ние можем да отбележим също, че всички народи, които били покръстени от Византия, по същата причина отстъпват пред младия и агресивен мохамедански дух. Тази форма на християнството не може да устои пред него, защото в православието античният принцип на красивото, външното явявене на духа, моментът на изкуството не е изживян, което може да се види и в превъзнасянето на иконата, и в пишността на Източната църква и в редица други очебийни елементи. Тъкмо по тази причина ортодоксалното крило на християнството губи битката с мюсулманския свят, който със своята вяра в Единния и забраняване на изкуството е много  по-близък до всеобщността на идеята... Само Западната църква успява да защити своя принцип, защото в неговата разработка тя ще отиде по-далеч от принципите на античния свят... Но колкото и да е неадекватна формата на християнската идея при православните народи, все пак това е християнска религия и не върви тя да бъде толкова дълго време смачквана от мохамеданския принцип... Интересното тук за нас обаче е това, че Западният свят, който полага толкова усилия, за да стигне до земите на Иудея, тук не се движи кой знае колко, за да възвърне в лоното на Христа източно-православните земи! И това не е случайно. Защото съпротивата на мохамеданския принцип трябва да изхожда от самия славянския свят. За да придобие той необходимото му за вбъдеще самочуствие. И ние трябва да отбележим, че тази съпротива започва да нараства и да дава плодовете едва тогава, когато вътре в самата славянската цивилизация започва да се формира култура, която вече отива по-далеч от православната религия – това е културата, събудена в нашите земи от съприкосновението със свободния дух на Наполеон и от невероятно интензивно залитане по идеите на немската класическа философия (Вж: Cyzevskyi D. Hegel bei den Slaven. Reichenberg, 1934).  По тази, а не по някаква друга причина тъкмо в този период тромавата, най-грамадна славянска субстнация в лицето на Русия изведнъж започва да се събужда и да се досеща, че е длъжна да се погрижи за свободата на своите славянски братя и преди всичко на България... Изходът към Адриатика, политическите и икономическите изгоди, които много българи сега смятат за причина на този военен поход, несъмненно са имали място. Но истинската, същинска духовна причина е друга – Русия в този момент започва да усеща, че световният дух започва да обръща своя поглед към нея, тя започва да усеща неговата повеля и се стреми преди рещаващата битка да укрепи своя дух в завръщане към своите духовни корени, иска да освободи България от пашкула на османския принцип и да я върне към изпълняването на онази мисия, която е била започната от Кирил и Методи и която България е продължавала в Рилския и много други манастири...

 

[10] Много интересно тази двойнственност се проявява в живота и творчеството на българина Янко Янев, който от една страна се ангажира със съвременната история на немския дух, а от друга усеща необходимостта в действията и духа на славянската субстанция.

[11] В Канада един имиграционен адвокат, работещ с целия свят, когато стана въпрос за българи, много ентусиазирано отбеляза, че българите са много добре образовани: „Tres bien éduques, tres bien...” – и одобрително  поклащаше глава, възхищавайки се от това, доколко българите улесняват неговата работа.

[12] Чието късно отражение е дадено може би в произведенията на Павел Вежинов, стиховете и самата съдба на Петя Дубарова…

[13] Генчо Дончев. Идеята за свободата във философията на Хегел // Хегел и абсолютната идея в Русия и България. София, 2001. с.331-332.